Soundtrack.bg

Композиторът Асен Аврамов: „България – земя благословена“ обхожда и митовете на българите.

24-и май не е най-обикновен ден. Това е един от най-ценните ни и значими празници, на които си припомняме кои сме, за какво се борим и какво сме постигнали в сферата на най-силните оръжия – културата, изкуството и просветата. Именно по тази причина е логично именно в чест на тази дата да бъде и третото представление на концерт-спектакъла „България – Земя благословена“. В зала 1 на Националния дворец на културата на 21-и май  ще се състои един от най-фееричните, интересни и български спектакли на годината. Концерт-спектакълът „България – Земя благословена“ ще има своята „трета премиера“ след като на 30 юни беше част от инициативата на Народен театър „Театър пред театъра“ и имаше честта да бъде заключителният концерт във връзка с Българското председателство на Съвета на Европейския съюз, а на 3-и ноември спектакълът беше представен в Зала 1 на НДК по случай 1-и ноември – Денят на народните будители.

Концерт-спектакълът обръща внимание на множество достижения на българската култура и нейното многовековно развитие, превръщайки представлението във вълнуващо пътешествие през миналото и историята на българския народ. Представление, което ни напомня кои сме, откъде идваме, какво сме постигнали и не на последно място – накъде отиваме. Във връзка с концерт-спектакъла „България – Земя благословена“ решихме да поговорим с композитора на спектакъла Асен Аврамов. Спектакъл, за който музиката е от огромно значение.

С какво ви предизвика проектът „България – земя благословена“ в професионален план?

Като шега мога да кажа, че за композитора е важно да се чува музиката, а не толкова какво говорят актьорите. (Смее се). Цялата първа част на този концерт-спектакъл е музика, различни визии, танците на солистите от балет „Арабеск“. Разбира се, в музиката са вкарани и речитативни текстове, т.е. спектакълът прилича на мистериална оратория. За мен хубавото, казвам го като композитор, че има много музиката, която може да се разгърне и да изгради драматургията на цялата първа част, която предхожда актьорската част на спектакъла.

Смятате ли, че съществува цялостна тенденция за омаловажаване на музиката в театралната култура?

Да, със сигурност. Не само в театралната култура – навсякъде има! Музиката е едно от изкуствата и аз смятам, че по принцип има тенденция към омаловажаване на изкуствата. Съвременният човек няма желание да живее в свят на респект и на пиетет към определи неща. По-скоро би искал да утилизира всичко, да го направи употребимо, да може да си го практикува във вкъщи. По този начин самите хора загубват възможността да преживяват важни за тях събития, защото могат много лесно да си ги имат вкъщи.

Разбира се, интернет е една от причините, поради които това е възможно. Не казвам, че интернет е нещо лошо, а че по-скоро улеснява възможността човек да „притежава“ големи стойности. Влизаш в интернет и можеш да слушаш 9-а симфония на Бетовен.  9-а симфония е произведение, което се изпълнява, може би, веднъж в годината в държава като нашата, защото не е възможно да се организира. В интернет можеш да видиш цялата колекция на Лувъра или може да посетиш Пирамидите и т.н. за без пари. Срещу само 8 лева към мобилната ти сметка. Това дава възможност на човек да си мисли, да си въобразява, че може да притежава всичко това. Той всъщност не ги притежава, а само ги потребява и има точно толкова пиетет към произведенията на изкуството и територията на изкуството, колкото и към праховете за пране.

За съжаление, музикалното образование напълно отсъства от българската образователна система. Способен ли е подобен тип спектакли и този проект конкретно да имат свой компенсиращ класическото образование механизъм. Да се запълни това огромно непознаване на музиката като изкуство?

Със сигурност изкуството и този спектакъл като едно мощно произведение – казвам мощно, защото то е обемно, а не, защото сме го направили ние с Борис Радев и с всички колеги. Като жанр е много мощно и като присъственост на участниците – това са много добри актьори, танцьори, балетисти, музиканти. Под мощен спектакъл имам предвид, че тематично обхваща един огромен период от зараждането на света, макар и чрез метафори и художествени образи, а не под формата на огромна „Библия на историята“. Спектакълът преминава през всички значими етапи на българската нация. „България – земя благословена“ обхожда и митовете на българите. Изкуството само по себе си е възпитателно, но не мисля, че по този дидактичен и буквален начин. Изкуството не може да запълни празнините, които образованието дава. По-скоро би трябвало да надгради образованието и в тази връзка смятам, че Министерство на образованието и Министерство на културата трябва да си подадат ръцете и да работят в обща посока за цивилизацията на нацията, тъй като тя е оставена абсолютно на самотек.

Много ли се промени светът на българската театрална музика от времето на „Мъжът си е мъж“ от Бертолт Брехт?

Много се е променила в някои неща. Друг път, гледайки постановки, както в провинцията, така и в София, ми се струва, че е отишла назад. В други аспекти пък е много напред, т.е., както и целият  и живот – от 90-те години насам ние променихме и се придвижихме много напред, а за други се върнахме назад. Това е естествено – на някои неща обръщаме повече внимание, а на други по-малко. За мен музиката, която аз специално пиша, и към която аз се стремя, когато създавам музика за театрални спектакли, се е променила. Моето отношение се е променило. Не към самата музиката, а към начина, по който тя би изграждала драматургията. „Мъжът си е мъж“ представлява сам по себе си една предварително зададена музикално-драматургическа конструкция от Бертолт Брехт. Разбира се, стиловете там са малко джазинг, малко балада, подобни неща, каквито и сега се пишат. Въпрос на стил и години. Аз и в „Мъжът си е мъж“ не съм писал музика, която да е актуална към онези години. По-скоро тя взаимства от диксиленд джаза. Това са неща, които са евъргрийни. Моята музика специално не се е променила в тази насока. По-скоро отношението, доколко музиката представлява силен драматургически пласт в театралното пространство.

Изглежда сякаш имате интерес към българския фоклор още като член на ансамбъл „Полиритмия“. Продължава ли българската народна музика да бъде професионално предизвикателство за вас?  

По странно стечение на обстоятелствата „излиза“, че аз имам интерес към българския фоклор, понеже много съм работил с него. В „Полиритмия“ работих с професор Палиев – той беше уникален човек по отношение на ритъма и звучностите, не толкова по отношение на мелодичността или хармоническата обработка. Човек със сериозни проучвания в областта на българския фолклор, т.е.метроритмика, тембристика и темброва драматургия. Беше страхотен в това отношение. Освен това, покрай „Сфумато“, тъй като моята работа беше много обвързана със „Сфумато“ в началото (а и досега работя със „Сфумато“ много), тъй като те имаха много сериозни търсения и изследвания в областта на, да не кажа не точно на фолклора, но на архиетипната култура на България. “Апокриф“, „Черното руно“, целият цикъл на „Златил и Куцар“ на Йовков и много други. Покрай това аз съм бил принуден, защото аз самият нямам специално любопитство към българския фолклор, но съм работил много с български фоклор. Защо нямам специално любопитство? Защото смятам, че е добре съвременният човек, стъпвайки върху определена национална база да се опитва да се движи и да придвижва тази база, доколкото тя е в него, към световната цивилизация. Нямам предвид към интернационализма, както беше по време на комунизма, а наистина към световната цивилизация, защото цивилизация означава „осветляване“ на тъмните пространства и по-високо вдигане на човешкия дух. Седейки единствено и изцяло в етническата, фолклорната част на човешкото време, това не може да се случи.