Концерт-спектакъла „България – земя благословена“ ще има своите представления в три български града – София, Пловдив и Бургас. Това породи нашето любопитство и по този повод решихме да поговорим с един от най-харесваните и талантливи актьори на Народения театър – Дарин Ангелов!
Какво те мотивира и „запали“ да участваш в концерт-спектакъла „България – земя благословена“
Това, което най-силно ме запали е успехът да се синтезира енергията на „българското“ в тези два часа. Стараейки се да преминем през различните етапи на развитие на България успяхме да хванем нишката, която е най-полезната за този проект. Да извадим енергията и емоцията на „българското“ и на културата и възможностите на българския дух. Да, ние сме една много малка държава, но с много богата история и тази богата тази история се дължи именно ан непримиримостта на хората, които са живеели по тези географски ширини. Желанието им да се развиват и да доказват себе си. Да доказват „българщината“.
Какво е „България – земя благословена“? Поглед през изкуството на историята на България и духа ни като цяло?
Намерих много допирателни в цялата идея, тъй като една основна сентенция, която открих вътре в себе си – „Културата е ДНК-то на една нация“. Културата предава наследствената информация на всяка една нация и именно това е хубавото на този спектакъл – той хваща точно тези брънки на ДНК-то на България. Една от най-старите държави! Спектакълът достига до тези брънки през културата, а ние, стъпвайки върху тази база, която са оставили нашите предци продължаваме да я развиваме.
„България – земя благословена“ е емоция – за теб и всички твои колеги, за зрителите, за всички! Каква е емоцията, която би искал да предадеш на хората в залата?
Да пламне патриотизма в тях! Да пламне любовта към страната. Да, България постоянно е раздрусвана от политически скандали, икономически кризи и хората, които са ангажирани с тези проблеми и трусове забравят за емоциите си, за чувствата си и за любовта към държавата, към родината. Това бих искал да се възпламени в хората – да им напомним, че въпреки всичко България я е имало, има я и ще продължава да я има. Вярно, в момента сме много пръснати в целия свят. Почти една трета от населението ни е извън страната ни, но именно това е и идеята ми – искам да се възпламени този патриотизъм и любов към родината?
Способен ли е подобен спектакъл да изиграе своята важна и ценна роля в образователен смисъл? Да се свържем отново с важните за нас неща?
Смятам, че това е основното. Българинът изгуби кумира си, идола си. Няма кого да следва, на кого да подражава. Забравяме за емблематичните имена в българската история. Да, сещаме се, но като дупка на пътя, а всичко е много по-значимо. Ако се върнем много, много назад…В момента нямаме кумири. Изтъкваме проблемите и потискаме красивите и хубави неща. Смятам, че чрез такъв род спектакли ще възвърнем спомените и любовта към кумирите и идолите, които България е имала. Не говоря само за Ботев, Левски, Раковски и всички доказали се по време на Османското иго, а и за по-старите фигури – за Кубрат, за Тервел, ЗА Симеон Велики, когато България се разпростирала и е била една от най-влиятелните държави в Европа. Смятам, че чрез такъв роди спектакли и филми България може да възобнови онова, което така или иначе губи. Именно по тази причина за мен беше такъв шок, когато бяха решили да вадят от учебниците по литература емблематични български имена от културата и историята и да се вкарват в учебниците по история съвременни деятели, които не са оставили такава ясна диря, каквато са оставили други ярки българи, за да я има страната ни в продължение на повече от 1300 години.
Всяка роля, всяка драматургия, всяко представление си има своите предизвикателства. Промени ли те по някакъв начин „България – земя благословена“?
Естествено, че имаше огромно предизвикателство от гледна точка на това, че прескачахме много в исторически план. В процеса на репетициите разделихме работата на две части – една част за запознаване с историята на България и втората част, обвързана с по-съвременното творчество – това на Йордан Радичков. Във втората част спектакълът върви повече като представление, доколкото в първата част „България – земя благословена“ има по-поетична нотка.
Именно това беше огромното предизвикателство, защото реално в тези два часа актьорите се хвърляме в различни жанрове, което изисква различен тип концентрация, различна настройка, различна подготовка. Особено в чисто рециталната част е по-поетично, по-лирично. Тогава споменаваме за невероятната българска лирика, докато в другата част трябва да навлезеш в същината, в характер, в образ. Тогава вече създаваш образ и това пречупване, защото трябва да го направиш за секунди – да излезеш от ролята си на рецитатор и да навлезеш в актьорската същност на нещата. Това е странно предизвикателство, но сме я да кажа, че се справихме.
Трябва ли „България – земя благословена“ да обръща внимание, както на непознаването на историята, така и на уличния патриотизъм, който не обръща внимание на „вселената на Радичков“, на стиховете на Стефан Цанев, а се концентрира в себе си – в агресията, в експанзията?
Нашият спектакъл обръща внимание на това, че патриотизмът е тих. Той създава тишина и само в условията на пълна тишина може да видиш най-скъпото и най-ценното. Едно от най-стряскащите неща е тишината, а патриотизмът не е да излезеш на улиците и да крещиш „Аз обичам България!“. Патриотизмът е тих,и когато посегнат на родината ти, дори и твои близки, тогава вече трябва да се събудиш и да кажеш „Това не е редно“ и да се вдигнеш. Дори и да се стигне до агресивно поведение, но в съвременно общество смея да твърдя, че патриотизмът е малко грешно разбран. Патриотизмът не е да знаеш „Аз съм българче“ и да крещиш „Аз обичам България“. Патриотизмът е в сърцето и душата, да познаваше историята си. Ако не познаваш историята си не си патриот. Ако не познаваш историята си няма как да възбудиш любов към родината си.
Нашата история възбужда любов към страната ни. Това успява да постигне нашият спектакъл. Успява да постигне точно това – патриотът е вътре в теб. Той не бива да е външно изразен, което пък води до агресивност. Не може, естествено, да зачеркнем и тенденцията на съвременния българин, но точно това притеснение и това бездействие на страна на хората, от които зависи развитието на страната ни, поражда тази агресия в младите и желанието им да крещят, че са българи и обичат страната си. Виждаш как едни хора, които не отговарят за развитието на страната в чисто икономически план на страната ни я развиват много повече. Говоря за спортисти и артисти. Всъщност нашата страна през последните 2 века е имала огромни поводи за гордост само от спортисти и артисти – Тео Ушев с номинацията за най-голямата награда, нашите златни момичета, волейболистите ни, плувците ни…Да, малко са, но са там! Въпреки че успехите намаляват все още има хората, които могат д аги постигнат!
