Моля, момичетата със силикон и момчетата без косми да не се обиждат! Статията е за всички останали.
Момичета с устни от колаген, гърди от силикон, коси от естествен и изкуствен косъм, бедра след липосукция, кожа, гладка като коприна, след мезотерапия, усмивка с филъри, ботокс и без бръчки. Момчета с изскубани вежди, френски маникюр и педикюр, гладки, след кола маска и лазерна епилация, прилежно гелосани със стилизант и татуировки, големи, колкото състезателен кон.
Момчета и момичета с обезценени ценности се срещат навсякъде днес в нашата мила родина. И кой е виновен за това, че животът им се превърна в предмет, в обезценена шир потреба, в скъпоплатен буфер между плътта и интелекта, в инвалидност на плътта и емоционална фригидност?
Дали съм твърде стара, че да напиша такъв анонс?
Или по-скоро наистина има нещо сбъркано в днешните представи за красиво и модно? И мисля, че сбърканото не е в търсенето на красивото, а по-скоро в идеята, че красотата и сексапилът „продават”. Не, не вярвам, че те са си виновни, не съм съгласна, че младостта е порочна и „нискостеблена”, защото младостта е, и винаги ще бъде носител на новото, тя е огледало на съвремието и следователно носи уроци. А уроците са за възрастните, онези, които с годините са станали лицемери и които измъкнали се от фойерверките на младостта, с отдъхване я сочат с пръст и двулично хулят „днешните”.
А „днешните”, една доста голяма част от тях, са „маскирани” зад всички онези гореописани „подобрения”, чрез които вероятно се „вписват” по-добре в този свят, който им е предоставен от нас, „предходните”.
И любовта им ли има силикон и няма косми?
И бързам да кажа, че обожавам гладки и обезкосмени женски тела, както съм съгласна, че ако човек има някакъв физически дефект, то е чудесно, че може да се възползва от пластичната хирургия. Познавам много жени, които имат корекции, но никой даже и не предполага, а те, самите, не го изтъкват. Имали са дефект, оправили са го. И другото – мъжете, ако е твърде космат, защо да не приложи техниките за обезкосмяване? Самите косми не са проблем, проблем е когато хората се обезличават в името на това да приличат на определен типаж. Когато целта е да се превърнеш в някой друг, има проблем.
Аз съм жена, която държи на здравето – психическо и физическо, вярвам, че когато човек открие себе си, той става красив, независимо от това, че може да не е с най-правилните черти. Тренирам от години и се храня балансирано и се опитвам да пиша смислени статии за хора, които все още могат да разграничават истината от лъжата. Не обичам лъжежурналистиката, която се шири, също като силиконов бюст, увесен, като балкон на посредствеността.
А любовта… любовта е най-прекрасното чувство. Завладяващо и поетично, комбинация от флуиди и непознати горски пътеки, то е Природа… А къде тогава е мястото на силикона в целия пейзаж?
Гледам на общия фон всяка сутрин, докато тренирам в една зала, влюбена двойка. Тя е на около 20 и той не е по-голям. Тя има хубаво лице, но огромни патешки устни. Тя е сигурно 40 килограма на 1, 50 см, с може би 600 кубика в гърдите. Всеки ден, докато прави упражнения с дъмбели, в мен расте чуденето за какво й е било да направи това посегателство върху иначе не лошото й тяло.
И не зная защо, ми е жал. Сякаш виждам човек в неравностойно положение, който обаче сам си го е причинил. Трудно й е да се сгъва, защото те й пречат на естествените движения, а докато говори, лицето и като че не помръдва. Той е ясно, че няма косми, висок, строен. Двамата се търсят сутрин с поглед и видимо са нервни, когато погледът не открива другия. Но когато се видят, дори патешките устни сякаш стават леко набръчкани, като естествени, или на мен така ми се струва.
Държат се за ръце, изпращат си въздушни целувки, докосват се нежно и нежно се целуват за добро утро. Опитното око разпознава любовта изпод кубиците и под прикрито настръхналите фоликули на неговите невидими косми. И целият свят изчезва около тях.
Тогава дори не забелязвам пластмасата като буфер помежду им. А дали те я усещат, и най-вече – дали им трябва?
А сигурно навън дебел чичко я чака със самодоволна усмивка
Никой не може да ме убеди, че силиконовите „подобрения” не се правят с цел „продажба”. Не вярвам в идеалната цел нито на силикона, нито на изскубаните вежди. Вярвам на любовта и на настръхналите косъмчета по тялото, когато чуят „тяхната песен”. А тези от фитнеса я имат, тяхната песен, и не е една, няколко са, и си личи, че им е приятно заедно. Но дали навън е онзи дебел старец, който е платил за патешките устни? Дали и той я чака с песен, или му е безразлично – важното е да е там, на седалката, до него?
Не, не мисля, че прекалено романтизирам, мисля, че просто има твърде много хора забравили романтиката, потънали в пластмаса и банкноти, които никога няма да придобият формата на щастие. Мисля, че има твърде много млади хора, които нямат парите, че да си позволят „подобрения”. Мисля, че мащабите на фалша отдавна са надскочили определени граници и вече е нещо като задължително да имаш „подобрения” по тялото, също както някога навлязоха мобилните телефони в живота ни – първоначално ги имаха само най-заможните, после станаха необходимост за всички.
Мисля, че феминизмът в България достигна до своя връх в това жените да имат свободата да се събличат голи пред обектива, а от този връх нещата тръгнаха стремглаво надолу, към „мъжкия свят”, всъщност към света на сексизма.
Дали съм твърде старомодна или твърде откровена? Не знам, но знам, че те не са виновни…