Дорина Марков – МакНълти е от онези българи, които са далеч по-известни извън границите на България, отколкото у дома. Като цигулар, тя е свирила на всички велики световни сцени. Дорина е била концерт-майстор на Софийската филхармония, водач на Лондонската филхармония, на симфоничните оркестри на Сидни и BBC и на Кралската филхармония. Животът ѝ я среща с най-великите музиканти в целия свят като Стинг, Пол Маккартин, Адел, вокалистът на Coldplay Крис Мартин и много други.
Била е част от най-големите филмови проекти като The Avengers, Guardians of the Galaxy, Игрите на глада, Джеймс Бонд, Хотел Трансилвания и много, много други…
Главният редактор на Imediagroup Делян Тодоров се срещна с Дорина Марков – МакНълти, като двамата проведоха един искрен, отворен и позитивен разговор, в който тя разказва за своите музикални приключения, кариера, срещи със световните звезди, класическите си и филмови проекти и за нещата, които обича и които са я развълнували през нейната 30-годишна кариера.
Вие имате страхотна кариера, благодарение на която пътувате по целия свят и свирите в най-престижните концертни зали, какво ви води отново у дома, в България, работата или семейството и приятелите?
Имах една свободна седмица и се прибрах в България. Баща ми има черешови градини и аз обичам много, а сега е най-активният период на черешите и исках децата ми да ги видят, да ги пипнат, да си откъснат. В Лондон къде биха могли да видят череши по дърветата и да ги ядат?
В България се чувстват като вкъщи, те вече много пъти са идвали. Непрекъснато, поне 4-5 пъти годишно съм ги водила откакто са родени. Като вкъщи им е, особено при къщата на баба им. Сега ги заведох на морето за първи път, опознаваме страната, културата, традициите, които все по-малко съществуват, но се опитвам всичко българско да го познават. Сега две детски книжки за Ботев и Левски имат, нищо, че са малки. Всичко трябва да познават, да имат културата на майка си.
Да израснеш с две култури е безценно. Нима има по-хубаво чувство от това да се чувстваш у дома? А да имаш възможност да се чувстваш у дома на две места, то ще се докосваш до това чувство два пъти по-често.
Разбира се, абсолютно. Светът е космополитен. Въпреки всички политически тенденции по света, аз смятам, че светът трябва да се обединява, а да не се разединява. Трябва да се чувстват удобно навсякъде.
Класическата музика ли е Вашата най-голяма любов и първа страст, която впоследствие ви е отвела към нови идеи и проекти, разширявайки се като мрежа от други стилове и жанрове?
Моята истинска голяма любов е киното, никога не е била музиката. Аз „влязох“ в класическата музика много рано, още като дете, на 5 години започнах да свиря в музикалното училище в София и благодарение на класическата музика и всичко това, което се случи в живота ми като класически музикант, имам щастието и радостта да се занимават с филмова музика, да съм част от най-големите американски, британски и международни проекти.
Класическата музика неизбежно ще трябва да се промени. По простата причина, че за да вкараме младите хора в залите, и да ги задържаме на класическите концерти, трябва нещо да се случи. При всички неща, които аз организирам като музикант и правя, винаги се съобразявам с това, че в момента хората са в интернет през цялото време, вниманието им се задържа за 2-3 минути, след което скача нанякъде. Един млад да издържи една симфония на Брюкнер или Малер и да се върне в концертната зала, е едно уникално предизвикателство. Това е голямата трудност в момента – да можеш да задържаш това „клипно“ внимание. Сега всичко е бързо. Дори при музикалните видеоклипове монтажът са флаш, флаш, флаш и задължително на еди-колко-си секунди се сменя кадър. Това е проблемът на класическата музика, но има и друг елемент при класическата музика. Истинската класическа музика действа на сетивата много ободряващо, т.е. ако хората ходят на концерти, то те ще се чувстват добре.
В България ми прави впечатление, че има публика за всичко и за навсякъде.
Много интересна особеност на класическата музика е, че крие в себе си едновременно и рисковете, и решенията за своето съществуване. От една страна говорим за изкуство, което се е развивало и еволюирало бавно през годините и със своето дълголетие влиза в конфликт с тази мимолетност на ежедневието, за която говорите. В същото време обаче, ние сме склонни да смятаме класическата музика за родоначалник на всички останали стилове и хората винаги ще се връщат към нея, търсейки началото.
Ние в днешно време сме свикнали да разделяме музиката на жанрове. Това преди не е присъствало. Музиката е била част от „забавлението“, т.нар. Entertainment в САЩ. Ние сега разделяме жанрово музиката – класическа и популярна. Преди класическата музика е била популярната музика. Пеело се е това, танцувало се е това. Съвременната класическа музика може би е филмовата музика – тази, която се създава. В края на 18-ти век има опера, която всъщност е театър с песни. Хората са се срещали в операта, това е било част от най-голямото разнообразие на ежедневието.
Класическата музика е част от ежедневието по някакъв начин. Много често хората не осъзнават, че мобилните им телефони звънят с Моцарт. Много голяма част от хората не осъзнават, че тя е използвана в рекламите. Тя ни заобикаля. Друг е въпросът дали ѝ се обръща достатъчно внимание и дали се ограмотяват децата достатъчно в музиката като цяло, не само класическата музика.
На мен ми прави впечатление в моя живот във Великобритания как децата реагират на музиката. Те в началото на живота си не знаят какво е джаз, поп, фолк. Те не разпознават жанрово музиката, но дори моето 3-годишно дете се смее като пеем 5-та симфония на Бетовен. Върху тях музиката има същия ефект, какъвто е имала в миналото – някаква мелодия, те реагираш на нея – супер! Това е музиката. Трябва да има музика в образователните системи и изобщо в животите на децата от много рано, за да я изживяват. Жанрово те ще си избират по-късно. Аз примерно обичам хевиметъл може би повече от определени части на класическата музика.
Споменахте за Вашите проекти, свързани с филмовата музиката. Беше ли търсен ефект да работите в сферата на киното, имайки предвид че е голямата Ви любов или животът така ни завърта, че не знаем на кой бряг кога ще акостираме?
Моят живот така се завъртя, че изненада и мен самата. Аз надскочих и най-смелите си очаквания в моята професионална кариера. Никога не съм си мислила, че ми се случат нещата, които ми се случиха и че ще се срещна с хората, с които се срещнах. Животът така се завъртя, вследствие на много труд, ние сами си изграждаме късмета. Филмовата музика се случи, поради простата причина, че някак си естествено, тъй като в звукозаписните студиа във Великобритания, аз работя в Аби Роуд, се селектират най-добрите музиканти. Аз отидох във Великобритания като водач на Лондонската филхармония, която е един от най-основните им оркестри в чисто класическа форма. Постепенно с годините и с изграждането на репутация хората започнаха да ме познават. Отидох на едно голямо турне със Стинг и се стигна дотам, че ме поканиха в студиото и да записвам. Естествено, там също има период на доказване, че можеш да се справиш с това.
Аз, разбира се, продължавам да свиря класическа музика и да изнасям концерти, но филмовата музика, след 30 години кариера, сякаш ми доставя най-голямо удоволствие.
Тази есен, Стинг ще изнесе своя 4-ти концерт в България и 3-ти в София. Разкажете ни повече как се заради Вашата комуникация със Стинг и как тя се превърна в толкова голям и дългосрочен проект?
Аз лично нямам никаква заслуга за началото на тази комуникация. Аз бях член на Кралската филхармония и свирех в нея. Част от филхармонията беше поканена от Стинг да го придружи на едно от неговите турнета и така се оказах, за мое гигантско учудване, на първи под на Кралската филхармония…до Стинг. И така 6 месеца около света. Половин година е много дълго време, в което сме се виждали всеки ден, пътували сме непрекъснато, изнасяли сме концерти в цяла Канада, Америка, Европа, Австралия, къде ли не. Ти се сближаваш, първо музиката сближава, тази емоция от правенето на музика. Това за мен беше много вдъхновяващо, но и припомнящо защо аз толкова много обичам музиката. Защото в класическата музика имаме една забрана да се тактува. Докато свириш Моцарт не можеш да тактуваш. При първите концерти целият оркестър стоеше много мирно и дисциплинирано, но при петия или шестия концерт, свирихме в Лос Анджелис, в Холивуд Боул и кракът ми вървеше и тактуваше и почти танцувах. И хората усещаха тази истинска жива радост от правенето на музика.
Стинг е изключителен професионалист и изключителен музикант и напомня на всички нас защо е толкова готино всичко, което правим. Той е супер дисциплиниран, което е абсолютно задължаващо и задължително условие за да си на ниво във всяка една кариера. Със сигурност посещението му в България ще бъде много хубаво. В нашите разговори сме си говорили – той много обича България. Той беше един от първите изпълнителни, които дойдоха в България от Западния свят ( бел.ред. първият концерт на Стинг в България е през 1996 г.).
Кралската филхармония е пример за музикална институция, която е изключително международна и глобална по състав. Смятате ли, че подобен отворен модел може да служи за пример на други сектори, а защо не и на цялото общество?
Аз когато отидох в Англия все още беше времето, в което се изискваха визи. Процентът на чужденци в британските оркестри и институции беше изключително малък. Имаше специални условия във Великобритания, както и в Европа, първо да се назначават местни хора, а после да се селектират чужденци, ако има необходимост от такива. Нещата обаче много се промениха в последните 10 години. Аз преди да замина за Великобритания, бяха концерт-майстор на Софийската филхармония. Аз съм завършила в САЩ, в Лос Анджелис, и когато се върнах в България и станах концерт-майстор на Софийската филхармония през цялото време много настоявах и говорех, че ние трябва да отворим границите и да променим политиката за да позволим да идват тук чужденци – да живеят и да работят с нас. Ние имахме нужда от определени инструменталисти тогава, които не можехме да намерим в България. Имаше много хора, които много ми се смееха „Ееей, кой ще дойде в България?“, но истината е, че има много музиканти, а и не само, които биха дошли да работят в България.
Много е смешно как нивата на емигрантството винаги се разделят, но аз съм емигрант. Независимо от всичките цензове и нива, които имам, съм емигрант. Светът трябва да е отворен към това нещо. В България сме откровени расисти и сме много затворено общество с неприязън към всички, които идват, но напротив, трябва да позволяваме на хората да идват тук. Дали ще бъдат от Украйна, от Беларус, от Румъния, от Унгария или от Азия няма значение. Аз наблюдавам все повече и повече, че в България има нужда от работна ръка, която не може да се появи от България. То неизбежно ще се случи това. В Англия, в Лондон живеят 10 милиона човека от целия свят. Само за тази година, по официална статистика, във Великобритания са влезели 260 000 емигранта.
Как се почувствахте, научавайки резултата от референдума за напускането на Великобритания от Европейския съюз и промени ли се нещо до момента, 1 година по-късно?
Резултатът от референдума беше изненада за абсолютно всички, включително и за тези, които гласуваха с искането Великобритания да излезе от Европейския съюз. Никой не очакваше, че такъв ще бъде резултатът. Много хора въобще не гласуваха, защото не го приемаха на сериозно и разликата в резултата беше 4-процентна. Сега във Великобритания настроението е много напрегнато по отношение на излизането от Европейски съюз първо по икономически и второ по политически причини, защото Европейският съюз осигури 70 години мир в Европа. В момента с всички националистически движения във всяка държава в Европа се създава един друг тип напрежение, който е опасен според мен и според много други хора.
При всички положения Англия ще излиза от Европейския съюз, но как ще се стане и под какви условия тепърва ще видим. Цялата кампания беше обоснована, основата на всичко беше мигранството.
Смятате ли, че в подобен изцяло политически въпрос, музиката може да изиграете своята роля?
Музикантите винаги са политически много активни. 90% от музикантите са пацифисти. Бетовен е бил пацифист, Моцарт е бил пацифист. музикантите винаги са били първо ориентирани към социалния аспект на живота, към добротата, към природата. Те са винаги носели идеологията, в положителния смисъл, на своето време. В цял свят големите музиканти, класически или некласически, те говорят за едно и също нещо – те са разделението, те са против границите. Даниел Баренбойм прави един оркестър, който обединява палестинци, евреи, араби от регион и свирят заедно. Преди да седнат да свирят заедно няма да говорят. Те доста често не говорят един с друг, но сядат на една сцена и свирят заедно класическа музика, написана от западноевропейски композитори, които нямат нищо общо с техните култури. По този начин той парченце по парченце той променя този свят, който е там. Той е евреин, но събира хора от целия регион, показвайки, че музиката може да мине отвъд границите на всякакви видове политически проблематики, идеологично проблематики, религиозни разлики. Музикантите винаги са против насилието в каквато и да е била форма.
Свирили сте на много сцени, стана въпрос за Лондон, Лос Анджелис, Сидни, София. Къде сте се чувствали най-добре и къде атмосферата най-много Ви е допадала или качвайки се на сцената, губите представа за конкретното място и се отдавате на произведенията, които свирите в момента?
Да застанеш на една сцена първо е ужасно нервно изживяване, защото първо не искаш никога да правиш грешки и винаги да си на висота и колкото си по-далеч от вкъщи, толкова по-добре се чувстваш. Американците са страхотна публика, британците са изключителни меломани и са изключително открити към хората и може би затова живея и работя в Англия от всички места, на които съм била, защото там се чувстваш уютно. Те са открити към хората и са страхотна публика, страхотна публика. Неслучайно едни от най-големите музикални фестивали са там, неслучайно е център на поп музиката. Най-големите студиа, The Beatles…Там е страхотно в това отношение. Навсякъде има музика, във всеки клуб, всички свирят, всички пеят, на футболните стадиони. Навсякъде, просто музиката е абсолютно навсякъде във Великобритания, в училищата децата свирят, музиката е част от ежедневието на британците и съответно, може би, там се чувствам най-добре. Невероятно е усещането да свириш в Роял Албърт Хол.
От всички проекти, върху които сте работили в кариерата си, има ли някой към който имате специално отношение?
Аз направих едни много хубави концерти в България с едни мои приятели, които имаха благотворителна цел. Моята лична благотворителна мисия винаги е била насочена към възрастните хора. Какво се случва с възрастните хора в България винаги ми е било слабо място. Много ми е мъчно. От много години говоря с моите приятели, които са тук „хайде, дайте нещо да направим“, но преди няколко години, преди 5-6 години, направихме едни проекти с мои колеги, които са на много места из Европа и се върнаха специално за този проект. Отидохме в Пловдив и изсвирихме един много готин концерт в Католическата църква, за което специално Папата ни беше дал разрешение, защото по принцип не се правят концерти. Това е най-голямата католическа църква в България. След като се напълни с хора, беше изключително емоционално и всички средства отидоха в Ордена на Майка Тереза, които имат кухня, която храни възрастните хора. Това може би ми е донесло най-много радост, тъй като е обединило много хора. Много е трудно да кажа след всичките неща, които са ми се случили в живота кое ми е най-силният момент, но това беше миг, в който имаше много приятели от едната ми страна, много открити хора от другата страна, имаше една чиста идея, една чиста форма на музиката и един много приятен краен резултат. Имаше много силен емоционален заряд.
От големите неща, които са ми се случвали в живота, никога няма да забравя 50-годишния юбилей на Операта в Австралия. Аз бях водач на оркестъра в Сидни и беше нещо колосално. Супер емоционален момент, пътуванията ми със Стинг, а когато Пол Маккартни влезе да записваме в Аби Роуд аз щях да падна от стола. Аз има много такива моменти – срещите с Адел, всички филмови звезди, с които се познавам… Но специално този момент в Пловдив ми е силен, защото имаше момент на връщане на вярата в хората, в духа на българина, на всички нас. Ние сме чувствителни, малко се размиват все повече нещата в България и беше много хубаво да почувстваме нещо позитивно всички ние.
На контрабасиста, Ташко Ташев , който живее от години в Швейцария и не е свирил от ученик в България, майка му и баща му не го бяха чували да свири. Имахме много емоционални моменти, получих много помощ от хора, които никога не съм виждала. Свързах се с тях в интернет директно. Всичко беше много чисто и вярвам, че добрите енергии може би събират други добри енергии. Този ми беше хубав български момент.
Очаквайте втората част на разговора с Дорина Марков – МакНълти, в който тя разказва за съвместната си работа с Адел, Пол Маккартни, за музикалната сцена във Великобритания, за любовта си към футбола, за музикалното образование, за успеха на българските класически музиканти по света и споделя защо обича и се възхищава на гениалния поет Валери Петров на 30 юни единствено на www.Imusic.bg
