Родителството не е, а и не трябва да бъде самотно занимание
Родител съм отскоро. От твърде малко време, за да осъзная пълната и реална отговорност, лежаща върху плещите ми, но и от достатъчно дълго, за да се адаптирам към сериозната промяна в живота ми и да включа на различен режим.
Нужно ми бе много малко време, за да променя тотално емоционалната си нагласа спрямо малкото същество, което, макар и тежащо едва няколко килограма, вече определяше приоритети, цели, копнежи и прочее. С времето забелязах, как чувството на страх постепенно отстъпи място на положителни емоции като гордост, удоволствие и щастие във възможно най-чистата му форма. Осъзнах, че да си нов родител не е безгрижно изживяване, дори напротив, но може да бъде приятно и всичко да върви гладко, стига да действаш в пълен синхрон с партньора ти.
И точно тук е разковничето – синхрон с партньора ти.
Не съм сигурен как точно стоят нещата в останалите части на света, тъй като нямам преки наблюдения, но у нас като че ли все още властва масовото убеждение, че ролята на бащата в отглеждането на едно дете е отчасти ограничена. Твърде много съвременни мъже са израснали с убеждението, че на един мъж не подхожда да сменя памперси, да преоблича и къпе рожбата си, или дори да я храни, когато това е възможно. Често ставам свидетел на някакъв псевдо-мачовизъм, според който бащата „е този, който ходи на работа и изкарва парите“, тоест – той вече си е изпълнил задълженията и може да си почине, докато мама, като един истински октопод, само че на суша, действа ловко в осем различни посоки едновременно. Макар и цялата работа с „изкарването на парите“ вече да е твърде изветряло убеждение, имайки предвид, че в днешно време почти не останаха жени, които също да не работят и да не допринасят за семейния бюджет.
Изключително се радвам, че не съм един от онези мъже.
С най-голямо удовоствие сменям памперси на бебето си, къпя го, храня го, разхождам го навън, прекарвам всяка възможна минута с него и често предпочитам неговата компания, а не тази на поредния мач по телевизията, който мога да наблюдавам с една студена бира в ръка. Не че се лишавам и от последното, напротив – човек не бива да се отказва напълно от нещата, които му носят удоволствие, но все пак подреждам приоритетите си.
Имам чувството, че твърде много мъже не разбират, че връзката, която изграждат с децата си в първите им години заедно, може да предопредели отношенията им за много време напред. Наблюдавам случаи в много семейства, в които децата са много по-привързани към майката, отколкото към бащата. По-склонни са да разговарят с нея, да й споделят, да търсят нейните съвети и близост. По-тъжното е, че самите бащи намират това за съвсем нормално, защото може би така са научени да мислят. Вероятно следвайки и личен пример от своите собствени семейства. Научени, че бащата често е по-дистанциран, по-дръпнат, по-неучастващ в емоционалните терзания на детето и дори незапознат с голяма част от тях.
Струва ми се, че и за много мъже е въпрос на някакво нелепо его или мъжка „гордост“ да не разговарят за чувства или емоционални преживявания с децата си. „Прието“ е, че това е територия на майката, докато за таткото остават по-практични задачи, като например поправянето на разни неща вкъщи, шофирането и други тривиални глупости, които може и да са важни, но няма как да изградят реална емоционална връзка между родител и дете. Въпросът е, защо толкова много мъже доброволно се дистанцират от децата си, без дори да се замислят, че губят ценна и уникална възможност да са едно цяло с тях, да ги познават по-добре и да бъдат на една и съща честота?
Като съвсем нов родител, лесно мога да забележа, че детето няма „предпочитания“ към някого от двамата си родители. То реагира еднакво щастливо и към майката, и към таткото, стига да получава нужното внимание и да чувства любовта, която му се дава. Няма причина тази силна връзка между дете и баща да не продължи и в бъдеще, стига таткото да положи усилия да бъде част от живота на своя син или дъщеря, да не се притеснява да бъде емоционален, да разкрива чувствата си и да говори за чувства, без да се притеснява, че по този начин може да изгуби от „мачовизма си“. Това все още е табу за твърде много мъже, които неусетно, но и безвъзвратно, губят емоционална връзка с децата си и вероятно вече съжаляват за това.
Светът се развива динамично, като няма как и ние, като хора, да не променяме непрекъснато убежденията си, адаптирайки се към собственото си развитие като цивилизация. Време е да оставим зад гърба си и времената на нелепия мачовизъм, поставящ бащата в ролята на строга и дистанцирана фигура, която „с твърда ръка“ внася „справедливост“ в семейството. Мъже, обичайте децата си. Говорете с тях, прегръщайте ги, целувайте ги. Ако все още са бебета, включвайте се наравно в грижите към тях, когато това е възможно. Бъдете сигурни, че самите деца усещат това и никога няма да го забравят, дори напротив – всичко това ще оформи и собственото им отношение към вас в бъдеще. Родителството е споделено удоволствие, но и споделена отговорност.
