Да бъдеш фрийленсър през 2016 година се превърна в нещо като начин да се почувстваш хипстър, само че в кариерен план. Все повече хора се насочват към този метод на преживяване, за което спомагат и все по-гъвкавите възможности за осигуряване на доходи. Развитието на света стигна до такъв етап, че вече можеш да си намериш работа дори в Facebook група или без изобщо да излизаш от социалната мрежа.
Все повече работодатели търсят кадри за своите проекти или бизнес, използвайки социалните медии, или дори специализирани форуми в онлайн пространството, без да се налага да използват услугите на посредници, като например платформи за намиране на персонал. Като се замисля, голяма част от доходите ми в момента идват именно от проекти, които съм успял да си осигуря посредством Facebook или форуми, където по-модерно мислещите работодатели търсят кадри и установяват значително по-бърз директен контакт със заинтересованите кандидати.
Да, аз съм фрийленсър и от вече почти две години не съм напускал дома си, за да си осигуря доходи. От почти две години не съм стъпвал в офис, не съм се „чекирал“ на входа с магнитна карта, не съм спорил с охраната на тема „Левски – ЦСКА“ и не съм присъствал на досадно черпене за рожден ден в заседателната зала на офиса, където за около половин час трябва да се правиш, че познаваш половината си колеги и знаеш имената им (за последно работих в голяма компания и действително не познавах половината хора, които работят на същия етаж с мен).
Да, аз съм фрийленсър и от вече почти две години не съм напускал дома си, за да си осигуря доходи. От почти две години не съм стъпвал в офис, не съм се „чекирал“ на входа с магнитна карта, не съм спорил с охраната на тема „Левски – ЦСКА“.
И се чувствам прекрасно.
Реших да напусна изключително сигурната си и прилично доходоносна за българските стандарти позиция, след като в един хубав ден получих внезапен „burn out“, който, подозирам, има своята опашчица далеч, далеч във времето. Не искам да изпадам в поредна тирада за съвременния корпоративен роб, макар и да съм изключителен фен на Чък Паланюк, „Боен клуб“ и цялостната философия, заложена в романа, но в един момент просто спрях да издържам. Ставането по часовник, пътя до офиса и обратно, престорени поздрави за „добро утро“ и „хубава вечер“, лицемернеченето спрямо колеги, които вътрешно не понасяш, епизодичното чувство на властваща несправедливост спрямо ръководното тяло спрямо теб – списъкът е дълъг. Офисът се превърна в капан, в който доброволно влизах ден след ден, подобно на жертвен агнец, който сам се насочва към разтворената паст на лъва. Подчертавам, тук думата е доброволно. Има нещо изключително нередно и налудничаво в това сам да правиш нещо, което иначе не желаеш. Против волята си и против сигналите, което собственото ти „аз“ ти задава, яростно съпротивлявайки се. Сигурен съм, че това е интригуващ аспект от човешката психика, за която психологията тепърва ще зададе още по-ясни отговори.
Свободата е въпрос на избор…
Какво мога да правя сега, когато съм фрийленсър, а беше невъзможно да правя преди, посещавайки един и същи офис от понеделник до петък, стъпвайки по едни и същи плочки всеки ден и седейки на един и същи стол в продължение на девет часа?
Ще го кажа възможно най-ясно, доколкото това е възможно, говорейки за текст в уеб пространството – разполагам с времето си.
Просто защото нямам ясно определена рамка, в която съм длъжен да се вмъкна. Не ми се налага да бъда буден точно в 7:00. Не ми се налага точно в 7:50 да бъда на спирката на метрото. Не ми налага през по-голямата част от деня да бъда на определено място, само защото някой така ми е наредил, сякаш имам поставена каишка на врата и мога да бъда разхождан където и когато някой друг пожелае.
Ставайки сутрин, зная че имам да свърша Х на брой задачи. Да работя по Х на брой проекти. И за това имам Х на брой часове на разположение. Кое е най-хубавото? Мога сам да избера начина, по който да протече абсолютно целият ми ден. Мога да преценя дали да стана в 9:00 или в 13:00. Дали да работя до 18:00 или да си направя една „нощна“ сесия в компанията на добра музика, кафе и приглушена светлина. Мога да спя до късно или да прекарам следобеда в разходка по любимите ми софийски улици, наслаждавайки се на хубавото време. Мога да бъда напълно свободен, що се отнася до времето ми и сам да определя какво да правя през деня. В зависимост от собствените ми предпочитания.
Офис в собствения ти дом? Goodbye, corporate world!
Много от противниците на фрийленсърството твърдят, че по този начин можеш трудно да си осигуриш доходите, които иначе би имал посредством трудов договор и т.нар. „твърда заплата“. Признавам си, че и аз така смятах, когато обявих, че напускам последната си работа, при която, най-малкото, нямах никакви притеснения по този въпрос. Имаше момент, в който се замислих, дали не съм направил кошмарна грешка, която ще ме обрече на няколко месеца мизерно съществуване и потъване в борчове, за да си платя сметките.
Оказа се, че не е точно така.
Напротив, сега дори разполагам с възможността да изкарвам повече пари, отколкото преди. Стига да пожелая и да преценя, че искам да отделя допълнително време. Малко или много, при моята т.нар. „твърда заплата“, тя наистина бе „твърда“. Иначе казано – трудно помръдваше, независимо колко упорит и старателен си в работата си. Свидетел съм, че във въпросната компания е имало хора, които са вършили с пъти по-малко работа от други хора, а са получавали двойно повече пари от тях. Просто защото в много български фирми и компании, методиката и логиката на възнаграждения са крайно объркани. И да бъдем честни – демотивиращи.
Когато работиш сам за себе си, практически почти сам определяш и какви пари ще получиш. В зависимост от това колко работа си свършил и колко проекти си поел. Стига да желаеш, можеш да си изкараш добри пари и да знаеш, че те са точно толкова, колкото си си заслужил и договорил. Без да чувстваш, че си свършил много повече работа, отколкото ти е заплатено, защото си на „твърда“ заплата, а бонусите са като победите на националния отбор по футбол – съществуват, но се случват рядко.
Стига да желаеш, можеш да си изкараш добри пари и да знаеш, че те са точно толкова, колкото си си заслужил и договорил. Без да чувстваш, че си свършил много повече работа, отколкото ти е заплатено, защото си на „твърда“ заплата, а бонусите са като победите на националния отбор по футбол – съществуват, но се случват рядко.
Не искам да убеждавам никого да постъпва като мен. За много хора „сигурната“ работа е най-доброто, което може им да се случи. Не отричам, че чувството за сигурност е повече от важно, особено когато живеем в държава с почти несъществуваща социална система или грижа за онези, които по една или друга причина, са паднали „зад борда“. Но това е друга тема. Ако се колебаете дали да постъпите като мен, моят съвет е да пробвате. В крайна сметка, последствията едва ли могат да бъдат фатални, нали? Това, което не ни убива, ни прави по-силни. Може и да не ви се получи, да. Всеки човек е устроен различно. Но представете си, че очакванията ви се оправдаят? Ако мразите офиса, който посещавате ден след с престорена усмивка, защо продължавате да ходите там? Устроени сме да преследваме нещата, които ни правят щастливи. Щастието е смисълът на съществуването ни. Да вървиш срещу него е като лека форма на шизофрения.
